|
|
|
|
|
|
|
|
|
Една от задачите на социологията е да дефетишизира модерността. Преведено на езика на медиите това означава, че социологията трябва да отговори на предизвикателството да открие, а евентуално и да обоснове /да деконструира/ начина на функциониране на различни фетишни форми, например на скрити медийни митове и архетипи. Тук ще се опитаме да приемем това предизвикателство, анализирайки контекста на образите на Македония в медиите. Като емпиричен материал ще ползваме главно някои източници от българската и македонската преса, но ще се позоваваме и на други примери, както и на някои Интернет издания. Наблюденията ни не се базират на представително изследване. Но те са част от един важен според нас дебат. Този дебат преосмисля новата публичност не само в нейните рационални, но и в ирационалните и форми. В основата му е търсенето на паралогични средства и механизми, набавящи недостигащия хоризонт за рационалността. Автори като Растко Мочник /Мочник, 2001/ и Мария Тодорова /Тодорова, 1999; Тодорова, 2000/ предлагат изключително силни анализи на този вид механизми, позовавайки се на Алтюсер, Лакан, Барт и Фройд. Причината да се обърнем към образите и митовете е съвсем рационална – хората са научени да контролират рационалната информация. Образите и митовете обаче съдържат емоционални, ирационални елементи. Чрез тях човек може да бъде манипулиран без да съзнава това: преработката на опакованата в митове информация е много по-трудна и изисква допълнителна доза познания и предпазливост. Тук имаме предвид, че: първо, образите, са символични корелати на предмета, съдържащи рационална и емоционална информация; второ, те са най-важното, което публичността ражда; и трето, няма модерна публичност без митове. Ето защо в центъра на вниманието ни ще е производството на митове в медиите, т.е. медиамитовете, свързани с Македония. Митът е синкретична праформа на обществено или колективно съзнание, възпроизвеждаща ирационална структура на света. Той се различава от идеологията, доколкото е по-дълбинен пласт на душата, по малко доктринален и по активен. Елюл определя мита като глобален образ, начин на виждане на желаното /Михайлов,1996: 261-2/. Клод-Леви Строс определя целта на мита като предоставане на логичен модел за решаването на едно противоречие /Строс, 1999: 177/. Според Bruce Lincoln митовете са разкази, които се радват както на авторитет, така и на достоверност сред аудиторията. /цит по Тодорова, 2000: 45/. Митовете се характеризират не само със словесност, а и с определена социална среда, в която се осъществяват. Барт например говори за "социална география на митовете" , според която митовете се създават от по-богатите и преминават към по бедните /Барт, 1991: 84/. При изчерпване на възможностите на традиционните митове да обясняват света и да задават ценности възниква вторична митология /Б. Богданов, Н. Аретов/. Един от начините за създаване /институционализиране/ и разпространение на вторични митове, е чрез медиите, напр. чрез публицистиката. Именно масмедиатизирането на митовете, свързани с Македония, е и предмет на настоящия анализ. Тук предварително ще приемем за саморазбиращи се 4 изходни предпоставки, които няма да доказваме: Първата предпоставка е, срутването на мегамита за комунизма създаде вакуум. Той бе запълнен от нови митове, а също и възпроизведени стари митове, задаващи нови ценности на нов метаезик. Втората предпоставка е, че националната идентичност /българската и още повече македонската/ се нуждае от национална митология и следователно я изгражда по определени начини /Аретов, 2000а/. Третата предпоставка е, че митът /митовете/ за Македония е неразделна част от митологията /а и от самоописанието- автомитологията/ за Балканите като "склад за негативни характеристики" /М. Тодорова/. Това е митологията за балканизацията, наложена от "проектираните фрустации на Запада" върху нашия регион и има смисъл на "антицивилизация , alter ego, тъмна страна" на Eвропа /Тодорова, 2000:34/. Четвъртата предпоставка е, че българските и македонските медии, от които ще ползваме примери, възпроизвеждат не само национални, но и чужди митове. С други думи - тук приемаме действието на т.нар. "културен империализъм" /Едуард Саид/, на т.нар. "империализъм /колониализъм/ на въображението" и споделяме схващането за т.нар. "хегемонистка идеология". Наличието и е знак за нови форми на зависимост и неравенство /Мочник, 2001: 9/. Целта на настоящия анализ е чрез рефлексията върху митовете за Македония да се извади на показ по-общия кристализирал европейски стереотип за Балканите и балканизацията. Този по общ мит за Балканите като "символичен регион" не само е пренесен върху другите автомитове и самоописания на Балканите, но и е довел, както отбелязва М. Тодорова, до "парализа" балканските интелектуалци /Тодорова, 2000: 48/. Осъзнаването и би могло да има психотерапевтично въздействие и да допринесе за катарзиса, необходим за освобождаването от властта на мита. Тезата, която ще се опитаме да докажем /чрез образите – медиамитове – на Македония в българската, македонската и световната преса/ е, че медиите не само съдържат, но и поддържат скрити контексти на събитията. В основата им са съществуващи или новосъздадени митологеми, изграждащи "вторична национална идеология". Основанията ни за тази теза са две съображения, аргументирани съответно от Фуко /1984/ и Бодрияр /1972/. Първото е, че медиите са инструментална модалност на властта, упражнявана чрез образи /визуализации и писменото слово /Фуко, 1992 а: 78/. Второто, че медиите са "осъществители на идеология", налагащи модели на интерпретация върху всяко събитие. Бодриар ги нарича "marketing and merchandizing" -търговия и пласмент- на господстващата идеология" /Бодриар, 1996:185/. Той отива и по-далече като защитава схващането, че медиите осигуряват статус на действителност на дискурса на господстващата класа. По този начин любопитният факт става част от митологична интерпретация, част от гъста мрежа от модели на означаване, която обхваща всяко събитие. Масмедиатизирането следователно е процес на налагане на модели /Бодриар, 1996: 193/. Дали и как големият посредник във властовите дискурси е моделът, а не медията сама по себе си? Чии модел посредничи при интерпретацията на събитията от Македония? Това са само част от въпросите, които провокират към преоткриване на "кодовете на прочит", свързани с Македония. И все пак - защо изборът ни падна върху Македония? На 15 февруари 2002г. се навърши точно една година от събитията в Танушевци. Там започнаха военните действия, които прераснаха в осеммесечна гражданска война в Македония. Тази война отключи потиснати стереотипи и извади наяве скрити архетипи относно Македония. Темата не само масирано и болезнено "влезе" в българските, в македонските и в световните медии, но и остро бе проблематизирана, поляризирана и политизирана - стана част от властовия дискурс. Последното ни дава основание да я разглеждаме като релевантна за доказване на тезата, че медиите не само съдържат, но и поддържат скрити контексти на събитията. Какъв беше "скритият контекст", общият фон, провокирал митологизирането на образа на Македония? Отговорът на този въпрос налага припомнянето, че митът според Барт е "открадната и възвърната реч", "невинна реч", превръщаща историята в природа. Митът освен това е деполитизирана реч, метаезик, като основното отношение, което свързва мита със смисъла, според Барт, е отношението на деформация / Барт, 1991: 56-66/. Първа
деформация.
В края на
двадесети век напрежението на Балканите започна с разпада на бивша Югославия.
Кървави конфликти,
Втора деформация: Контекстът на медиите Войната на
образи “пренесе” войната от Македония не само в македонската, в българската,
но и в световната
Трета
деформация
В случая
с митологизацията, свързана с Македония, откриваме три пред-поставяния.
Те са очертани от символни
ретроспективни тенденции от миналото и интерпретацията на актуални събития се сблъскват с незабавната гневна реакция на македонските ни съседи. 2.Деформация на мястото: отношението вътре-вън. Според Фуко в "този естествен контейнер, какъвто е светът, съседството не е външно отношение между нещата, а знак за някакво макар и понякога неясно родство" /Фуко, 1992Б: 57/. Когато говорим за България и Македония родството, поне в България, се смята за пределно очевидно. Именно тази самоочевидност на прекалено голямата близост, достигаща до вътрешност /Македония като част от България/ и на родството, вкл семейните връзки, достигащо до еднородовост /"македонските корени" на много българи/, Фуко характеризира като идентификация на Другия чрез отричане, игнориране и трансформиране в себе си /пак там: 86/. Българският атавистичен рефлекс схваща Македония като неотделима част от българската национална идентичност, затова и разбирането за Македония като за липсваща, отнета част на България, е в основата на мита "Македония". "Елиминиране чрез включване" - това е скритият контекст за разбирането на Македония като най-романтичната част от цялото: българската история и територия.
медии именно следствие на висококонтекстуалното общуване между двете съседски страни, съдържащо скрити контексти. Това обяснява и яростната съпротива срещу "уникалните изблици на добросъседство на българската страна", както в. "Нова Македония" иронично ги характеризира. Пример е обръщението на Петър Стоянов, в което той предложи на Скопие /март 2001/ военна помощ. Македония реагира на предложението така, като че ли същинската заплаха идва не от албанските четници, а от България. Подобна реакция може да се обясни само като се предложи и предположи висококонтекстуално обяснение. В неговата основа може да е събуденият литературен мит, според който на Балканите е често явление превръщането на един войн и защитник във владетел на балкански трон /Аретов, 2000/. В този смисъл всяка претенция за ролята на Освободител се интерпретира като агресивна и завоевателна. 3. Деформация на действието - войната като анти-действие, като античовешко действие. Разрушаването на един мит може да бъде по-страшно от срутването на мостове и сгради. Показателно е как войната в Македония събуди "бесовете", спящите в сънищата чудовища и приспа разума. Защо? Първо, защото всяка “дестабилизираща информация”, особено тази за война, говори за неуправляемост на ситуацията. Тя активизира страха, а това извежда потребителя на информацията от рационалното състояние и го потиква към емоции. “Дестабилизиращата информация” е основно оръжие в информационните войни. Второ, защото войната в Македония не емоционално ниво у нас беше приета като война не само срещу македонската, но и срещу българската национална идентичност. По условие войната е анти-човешка, подлагаща на унищожение не просто индивида, а общността. Войната в Македония обаче доведе до ремитологизация на национални и националистически балкански митове. Тя например реактивира идентификацията с онези национални идеали, които включват Македония като част от чужди национални ареали. Общността на македонците в този ретроактивиран идеал е подразбиращата се за българите, гърците, сърбите и т.н. част от националната етнообщност. Следователно войната в Македония бе интерпретирана в рамките на този идеал като проекция на война в собствения дом. “Интернализацията на агресията” в Македония, като агресия срещу "българското", “гръцкото”, “сръбското” е скритият контекст, свързан с деформацията на действието. Приписването на вътрешност на външния контекст и приспиването на разликата в териториалните граници е именно подмяната, легитимираща още едно пренаписване. Пренаписването на разказа за войната в категориите на митичното мислене, подразбира Македония като обърнат мит –например - за България и пред-поставя антидействието срещу Македония като антибългарско действие. В този смисъл трябва да припомним, че роля изиграха слуховете, че България ще бъде въвлечена в гражданската война. Този слух бе разпространен и в другите, съседни на Македония страни. По тази причина физическото насилие в Македония стана условие за ръст на символното насилие, увеличаването на производството на митология не само в Бъйлгария и Македония, но и в други съседни и несъседни страни. Както отбелязва Мануел Кастелс, символното насилие бележи ръст, когато обществата се опитват да ограничат физическото насилие. Кастелс определя символното насилие като функция на властта, способност на определен символичен код да изтрива автоматично от индивидуалното съзнание всеки различен от него код. В практиката на властта чрез образи се управлява/манипулира информацията /цит по Маринов, Р., 2000:18/. В случая с Македония чрез образа и на жертва, респ. с формирането на мита за виктимизацията на Македония, се събужда резонанс в колективните представи на македонската и немакедонските общности. В българските представи, например, Македония заема двойно травматично място: първо, на нереализиран национален идеал и второ, на жертва в един инспириран отвън военен конфликт. Това може да се отнесе и към гръцките представи и т.н. Реторически фигури - белези на контекстуализация На деформациите,
разгледани по-горе, съответстват няколко реторически фигури, респ. митологеми
за Македония. Те
открие архетипа на беззащитната девойка, обект на различни домогвания. Кръвният коктейл, от който са образувани балканските народи, вкл. Македония и България, е причина историята тук на Балканите винаги да се прочита "висококонтекстуално", като "суров материал за национализма, етноцентризма или фундаменталната идеология". Хобсбаум, авторът на това сравнение, например подчертава, че на Балканите историята е като мак, т.е. като суров материал за хероина /Хобсбаум, 1994: 8-9/. Ето само един цитат от българския в. “Нова Зора”, подчертаващ подобно виждане:
Лишаването от география е друг митологически механизъм. Чрез него говорят геополитическите митове за Центъра. Тук се налага да уточним, че в отношението България - Македония се наблюдава парадокс: две страни от периферията /дали авторът не е жертва на колонизиращия-автоколонизиращ мит за Европа като Център?/ на Европа се борят за Центъра. "На Балканите - пише Р. Мочник - ключов въпрос е къде минава границата на Европа- по южноизточната или по северната граница на всяка отделно взета страна". В този смисъл можем да говорим не за единичен, а за двоен пример за деформация на мястото: първо, доколкото и двете страни са периферия те не могат да са Център спрямо Европа, и второ, всяка от страните схваща себе си като Център, а съседната като периферия. Примери за митологизирането на центъра като белег на контекста на общуването между двете държави са "българският мит": претенцията на София за център на Македония, както и обърнатият, "македонски мит" - за центъра на България в Скопие. През 2001г пример за обърнатия мит е скандалът, раздухан от медиите на двете страни заради ново евентуално делене на Балканите и създаване на етнически чисти държави. Поводът е статия във в “Нова Македония”, в която е поместена и карта. На нея Пиринският край в България е отбелязан като "територия, която би принадлежала на Македония” /цит по mediapool.bg, "Нова Македония си взе Пиринска Македония" 31.05 2001/. Тази статия и публикуваната карта станаха основа на истинска война на интерпретациите /вкл. “картографски войни”/ между българската и македонската преса. Нейна символична жертва стана уволненият главен редактор на македонския ежедневник. /Вж: "Вестник даде Пиринска Македония на Скопие", в.”Труд” 01.07.2001 и “Главен редактор свален заради карта”, в “Труд”, 3.06.2001/. 3. Лишаването от език Езикът е обект на властови претенции. Пример е борбата за признаването на албанския език като официален в Македония, но и борбата за признаването на македонския език от България. Превръщането на македонския език в обект на конфликти и преговори е категорично доказателство за контекстуалната му природа. На България и трябваха 8 години /едва през 1999г той бе признат официално/, за да признае съществуването на македонски език. Толкова трудното признание е знак за скрития контекст на претенциите към идентифицирането на този език с българския. И въпреки официалното признаване от България на македонския език напрежението периодично избухва отново. Езиковият спор се разгоря с нова сила през 2001г, когато премиерът Симеон Сакскобурготски обяви, че ще реши езиковия спор с Македония. Гафът предизвика безпокойства в нашата съседка и припомни максимата, че новото не е в това, което се казва, а в условията на неговото завръщане. Друг пример за властта на дискурса и ролята на езика в него е "грешката в превода", която изпрати войските ни в Македония. Съобщението породи недоволство в Скопие , въпреки че многократно бе опровергано от НАТО, Скопие и София. Недоразуменията, свързани с наше участие в мисията на НАТО в Македония, бяха приписани на преводач /вж. в.” Труд”, 20.10.2001/. 4. Лишаването от име Световните медии окачествяват Македония като "кокал на съперничество на Балканите". Последното явно събужда атавистични рефлекси и повече от 10 години - от създаването си до днес, Македония не е призната от Запада с името Република Македония, което тя сама си е избрала. Така -като Република Македония - я познават и признават у нас, в България. Но по настояване на Гърция тя фигурира пред международната общност с името БЮРМ - Бивша Югославска република Македония. Причината е, че според Атина наименованието Република Македония съдържа териториални претенции към най-северната провинция, която също се нарича Македония. Очевидно е обаче че след 11 септември - денят, след който повечето основни понятия на политиката бяха осмислени наново - тази позиция ще бъде преразгледана. Индикация са предложенията на Брюкселския институт "Интернешънъл крайзис груп", който излезе с доклад, съветващ Запада най-после да признае името Македония /вж. "Македония имала право на името си" в. Сега, 11.12.2001/. Предупрежденията на този мозъчен тръст са, че забавянето на препоръчаната стъпка ще дестабилизира Македония. Лишаването на Македония от име и налагането и на чужда идентификация е парадигматичен пример за властови дискурс. Нека само да отбележим, че определението на Македония като "държава фантом" е именно митът, разпространяван от албанските бунтовници /в. Стандарт, 6.12.2001/. Медиамитове за Македония 1. Митът
за Македония като жертва на войната и за войната като образ на световното
зло влезе в медиите, доколкото
Неслучайно използването на културни митове в международния дискурс по повод войните на Балканите положи началото на "нова дълга журналистика". Тя, по определението на П. Караиванова, изтрива разграничението между събитието и историята, като център например става хуманитарната катастрофа, през която се интерприра случващото се /Караиванова, 2000: 93/. Чак след 11 септември балканското дискурсивно пространство придоби чуваемост на Запад. Кървавият атентат в Ню Йорк беше цената, която светът плати, за да прогледне за "тезата, че няма голям и малък тероризъм" /Л.Георгиевски/ и да види истинската роля на муджахидините и инфилтрираните в Македония хора на Бен Ладен. Заключение Двадесети
век е век на мегамитове и мегасмърт. Това своеобразно пророчество на Бжежински
важи с пълна сила и
АРЕТОВ, Н. /2000/ Образи в авторитетно огледало. Стереотипите за балканите в английската литература. Литературна мисъл № 2. АРЕТОВ, Н. /2000а/ Типология на Своя и Другия в ранната българска национална митология. Литературен форум № 9. БАРТ, Р. /1991/ Въображението на знака. София, Народна култура. БОГДАНОВ, Б. /1998/ Мит и литература. 1. София, Хемус,. БОГДАНОВ, Б /2001/ Европа разбирана и правена. София, Планета 3М. БОДРИАР, Ж./1996/ Към критика на политическата икономия на знака. София Критика и хуманизъм. ВИРИЛИО, П. /1992/ Скорост и политика. София ,Критика и хуманизъм. КАРАИВАНОВА, П. /2000/ Нови значения в балканското дискурсивно пространство. В: Годишник на СУ "Кл Охридски", ФЖМК, т.7. МАРИНОВ, Р./2000/ Модерните технологии като средство за манипулация през21 век, В: 21 век - век на хиперманипулациите, Сборник НБУ, София. МЕНГЬОНО Д. /2000/ Ключови термини в дискурс анализа. София, СУ Кл Охридски, ФЖМК. МИХАЙЛОВ, Ст. /ред/ и ТИЛКИДЖИЕВ, Н. /съст/ /1996/ Енциклопедичен речник по социология, М-8-М. МОЧНИК, Р. /2001/ Засрещания: история, преходи, вярвания. София, Панорама. СТРОС, К.-Л./1999/ Структурата на мита. София, София С.А. ТОДОРОВА, М. /1999/ Балкани и балканизъм. София, Фондация “Българска наука и култура”. ТОДОРОВА, М. /2000/ За клишетата, за елитите и за кризата в международния правов ред. В: Барух, Еми Отвъд утопиите:България, Балканите, Европа-визии за следващото десетилетие. София, Българска редакция на Радио Дойче веле. ФУКО, М. /1992/ Думите и нещата. Археология на хуманитарните науки. София, Наука и изкуство. ФУКО, М. /1992а/ Генеалогия на модерността. София, Унив. издателство Св. Кл. Охридски ХОБСБАУМ, Е. /1994/ Новите заплахи на историята. сп.Избор N14. |
|
|
|
|
