HOME
MAPS
ARHIVES
LINKS
CONTACT US
..
ДИСКУСИИ
  Духомир Минев: 
Институт по Социология на БАН
София
Рационалност, справедливост 
и развитие 
(продължение)
.
Balkans'21 / volume 3 - 2003
ЩРИХИ ОТ ЕДНА КОНЦЕПЦИЯ ЗА СОЦИЕТАЛНИЯ ИЗБОР 
1. Неопределеност и спонтанност 
Така възниква конкретен въпрос - да се потърси друга концепция за спонтанност на обществения ред, която да е едновременно:  рационалистична; да е основана на участие и следователно – да включва по адекватен начин справедливостта; да е динамична, т.е. проразвитийна. Такава концепция ще се съгласува добре с теорията на рационалния избор и ще позволи по-добро свързване със социологията. 
Предполагам, че в основата на такава концепция може да залегне един друг подход към проблема за спонтанността на обществения ред и развитието. Този подход може да се изгради чрез понятията за определеност и неопределеност, а не на понятията за спонтанност и създаденост на реда.
Схващането за въпросните понятия може да се заимства от Френк Найт. Той си е създал висока научна репутация чрез оригиналната си докторска дисертация, в която провежда разграничение между риск и неопределеност. 
Найт обръща внимание на това, че рискът се поддава на застраховане, а неопределеността не се поддава на застраховане. Причината за това е, че рискът подлежи на количествена оценка, което просто означава, че може да се определи вероятността за настъпването му. Неопределеността не се поддава на такава оценка. При нея вероятността за настъпване на дадено събитие или верига от събития не е известна. 
Очевидно рискът е някаква степен на определеност. Защото можем да го изчисляваме, което означава - да предсказваме настъпването му. Следователно рискът е проникване в бъдещето. Въз основа на него можем да създаваме висока сигурност - като изчисляваме застрахователните вноски, така че да акумулираме сума, която позволява към всеки бъдещ момент да анулираме последствията от сбъдването на риска в същия момент. Можем още да кажем, че рискът е “бивша неопределеност”, която чрез знание (наблюдения и вероятностни изчисления) е сведена до по-ниска степен (чрез внасяне на “доза” определеност). 
Но има и още по-висока степен на определеност - това е възможността да се контролира настъпването на рисковете, да се намалява, чак до степен на анулиране или да се увеличава вероятността за тяхното настъпване. Очевидно тази степен на определеност е основана на знанието ни за онези събития, които предхождат и предизвикват настъпването на събитието – риск. 
С други думи – основана е на знание за причинно-следствени връзки. 
Така, ако чрез застраховането управляваме последствията от рисковете, то чрез знанията за събитийната верига, която предизвиква риска, вече се контролира настъпването на самия риск А това означава, че се контролира и развитието. 
Може да се каже, че пълната определеност има следните компоненти: 
А) вероятността за възникване на определена събитийна верига, която завършва със събитие-риск ни е известна;
В) Имаме възможност да променяме тази вероятност, защото познаваме причинно-следствените връзки, които свързват отделните събития в единна събитийна верига, и това знание позволява да се интервенира във веригата;
С) Разполагаме с необходимите ресурси, за да осъществим интервенцията за внасяне на определеност.
 Неопределеността се състои в това, че от всяко събитие може да възникнат някакъв брой други събития, но вероятностите за тяхното възникване не са ни известни и разбира се - не можем да променяме съзнателно тези вероятности, защото не познаваме причинно-следствените връзки и поради това не можем да формираме събитийна верига по наш избор. 
Въз основа на представеното виждане може да се предложат няколко важни тези.
Първо, неопределеността е пазител на фундаментален аспект на равнопоставеността на социалните актьори. Доколкото тя не е изяснена, не е трансформирана в определеност, доколкото не е подложена на рационално, научно проникване в нея, то никой актьор не може едностранно да я сведе към риск и определеност и да се възползва от това в свой интерес. От тази гледна точка възниква своеобразна равнопоставеност на актьорите; неопределеността е своеобразна технология за равнопоставеност, при която незнанието се явява като пазител на равнопоставеността и следователно – като пазител на справедливостта, (ако я схващаме като равнопоставеност, следвайки Ролс). 
И ето така се очертава една важна връзка: незнание – равнопоставеност (поради общовалидност на незнанието) - справедливост (поради равнопоставеността). 
Точно по този повод се натъкваме на едно съвпадение, което едва ли е случайно. Джон Ролс (макар че той не обяснява това по този начин), в своята теория на справедливостта, придава първостепенно значение на незнанието, което при него е условие за вземането на справедливи решения (справедлив избор на институции). Изложеното по-горе сякаш позволява да се предложи обяснение за изходната предпоставка, която той въвежда под формата на т. нар. “оригинално състояние” (по-нататък ще се върна на проблема).
От всичко това може да се извлече друг важен извод – знанието, науката, може да анулира или поне да редуцира функцията на неопределеността и незнанието като предпоставка (механизъм) за равнопоставеност и справедливост. Това може да стане ако различните участници в социалния живот имат различен достъп до знанието или ако имат различни ресурсни възможности да използват знанието, с което разполагат. (Има и други въпроси - дали знанието не би предизвикало същия ефект при отслабени връзки между знание и морал? Как се отразява върху морала и обществото бурното развитие на знанието?) 
Второ, по целия проблем и анализ на развитието, неговата определеност и неопределеност, може да се направи една важна стъпка по конкретизирането му и адаптирането му към концептуалната рамка, която се опитвам да очертая тук. Въпросът е в това, че снижаването на неопределеността и повишаването на определеността и контролът върху рисковете на развитието може да претърпи социална диференциация. Някои групи постигат по-значително снижаване на неопределеността и по-добре контролират рисковете, които ги заплашват, отколкото други. Така те осигуряват за себе си по-висока степен на определеност, включително и особено – по-висока степен на социална сигурност. И тук вече стигаме до един централен проблем на развитието или все едно – на обществения ред. 
Става дума за възникване на социално-групови профили на неопределеността. 
Още по-точно – за антропогенна неопределеност (псевдонеопределеност), в която живеят едни групи и висока степен на пак антропогенна социо-определеност, в която живеят други групи. 
Трето, за групите, които са обхванати от социално-диференцирана неопределеност (псевдонеопределеност), тя има всички признаци на същинската неопределеност: на тях не са им известни вероятностите за възникване на събитията-“рискове”; не знаят причинно-следствените връзки, които свързват събитията в събитийна верига и не разполагат с ресурси за управлението им.  За тях “рисковете” изпъкват като резултат от “играта на анонимни сили”, които не подлежат на контрол от никой. Всъщност, истината е, че обикновено точно тук влизат в действие идеологиите, които използват частични научни факти, за да “обясняват” именно по този начин псевдонеопределеността. Типичен пример за това е пазарната теория, която често се използва за обясняване на “рискове” чрез “анонимните пазарни сили”.
Нещо повече, съществен пункт в тези идеологически схеми е смесването на същинската неопределеност с псевдонеопределеността, при което втората се третира като първата. Точно върху това смесване се гради идеята, че не бива да се правят опити за контрол върху псевднеопределеността, защото така ще се наруши спонтанността на развитието и ще се ограничи свободата. Всъщност, това е валидно само за същинската неопределеност. Когато това се пренесе върху псевдонеопределеността, се постига обратен ефект – ограничава се свободата и се нарушава спонтанността на развитието. 
 Четвърто, как се постига неравномерно разпределение на неопределеността и несигурността, т.е. как се генерира псевдонеопределеност? По-горе беше посочено, че това може да стане посредством знанието. Но такава роля играе и властта. Именно властта позволява да се снижи неопределеността за онези индивиди и групи, които я притежават. Властта е начин за повишаване на определеността или – погледнато от другата страна - тя е начин за справяне с неопределеността, чрез трансфер върху други групи – онези, които са обезвластени. Така онези, които не притежават власт, се подлагат на много по-висока степен на неопределеност и рискове, те в много по-малка степен контролират обстоятелствата, които формират техния живот. Те в много по-малко степен управляват своя живот. 
Именно разглеждането на властта като средство за антропогенно генерирана и социално диференцирана неопределеност е съществена стъпка, която може да се направи в рамките на представената концепция. Властта изпъква като средство за неравномерно и социално-диференцирано, разпределена неопределеност, която често означават с понятието несигурност. Но в понятието за несигурност се смесват два вида неопределеност, а именно - смесват се несигурността- автентична неопределеност  и несигурността – антропогенна (социално произведена) неавтентична неопределеност. 
Пето, Вебер обръща внимание на значението на опазването на тайна в рамките на бюрократичната структура. От гледна точка на концепцията, която предлагам, това може да се интерпретира като средство за изкуствено създаване на диференцирана неопределеност, която служи за поддържане на властта и контролът на бюрокрацията. И това е фундаментална разлика между процедурната и субстантивната рационалност (социеталният избор) – първата е тясно свързана с диференциация на неопределеността т.е. поддържане на псевдонеопределеност; втората е свързана с нулево ниво на псевдонеопределеността. 
Шесто, заслужава да се отбележи, че развитието е белязано с непрекъснатия човешки стремеж да се ограничава неопределеността и да се увеличава определеността. По-конкретно – фундаментален аспект на развитието е свеждането на неопределеността до рискове, а рисковете се свеждат до определеност, чрез умението те да бъдат предотвратявани или предизвиквани т.е. развива се капацитет за тяхното управление и контрол върху тях. И точно това – постоянното редуциране на неопределеността е именно триумфът на човешката рационалност и централна ос на развитието. 
Седмо, стремежът към ограничаване на неопределеността води до развитие на двата основни механизма за редукция на неопределеността – знанието и властта (особено ако властта е много неравномерно разпределена). Или с други думи – стремежът към определеност и сигурност, поражда автоматично стремеж към знание и власт. Точно затова фундаменталният аспект на развитието е ограничаване на неопределеността и той е свързан (освен с непрекъснато развитие на науката) и с непрекъснат стремеж към дисперсия на власт: овластяване на различни социални актьори; снижаване на властовите неравенства; скъсяване на властовите дистанции. Накратко, бих казал, че развитието е снижаване на неопределеността чрез преразпределение на властта насочено към по-равномерното и разпределение. И чрез развитието на науката, разбира се. Имайки предвид разграничението между същинска и социално (властово) генерирана неопределеност може да се каже, че науката намалява неопределеността по два начина: като въобще създава знание и като осигурява равен достъп до наличното знание. Ясно е, че второто се отнася само до социалните науки и че предполага задължителна публичност. 
Осмо, сигурно е важно да се отбележи, че стремежът към определеност и сигурност, т.е. – към знание и власт - е генетично заложен у самия човек. 
 За да се покаже, колко дълбоко са вградени корените на поведението, насочено към търсенето на определеност и сигурност, т.е. повече контрол върху собствения живот, освобождаване от контрола на други и т.н., може да се сравнят резултатите от изследвания на примати (в биологията, етологията) с изследвания на обществата (в социологията). Високата степен на съвпадение на резултати от тези изследвания показва колко дълбоко са вградени механизмите на търсенето на определеност, чрез освобождаване от контрол. 
Така например, установено е безспорно, че маймуни, които заемат ниски позиции в йерархията на стадото, се разболяват много повече от сърдечни болести, защото се намират в постоянен стрес поради тормоза, на който са подложени от висшестоящите, а стресът потиска имунната им система и стените на коронарните им артерии са обложени с холестерол. 
Напълно аналогични резултати дава и едно обстойно изследване на 17000 държавни служители в Англия. Мат Ридли нарича резултатите от това изследване почти невероятни. А резултатите показват, че британските държавни служители също страдат от сърдечни заболявания в зависимост от положението си в йерархичната стълба. От положението, което човек заема в йерархията може по-точно да се предскаже дали той ще получи инфаркт, отколкото ако съдим по това дали е затлъстял, пуши или е с високо кръвно налягане. Човек на ниска позиция в йерархията, като например, портиер в министерство има четири пъти по-голяма вероятност да получи инфаркт, отколкото човек, заемащ позицията на секретар на министъра (на постоянна длъжност). 
Безспорен медицински факт е, че сърдечните заболявания са симптом на засилен контрол и власт върху индивидите. От казаното следва, че те са и симптом на неопределеността. На генетично ниво възниква проблем, който се състои в това, че в условия на неопределеност и несигурност, породени от твърде силна власт и контрол върху индивида, гените имат много по-малко шансове да се възпроизведат устойчиво . 
Девето, изложеното показва защо считам композицията – “нека неопределеността, респ. несигурността на нашия живот да е по-висока, но да имаме свобода” за доста съмнителна сглобка. Ако имаме достатъчно власт, ако имаме достатъчно свобода, ние контролираме по-добре живота си, а неопределеността и несигурността са ниски. Най-малкото – ничия друга рационалност няма да увеличава ничия несвобода и несигурност, няма да увеличава неопределеността в която живеем т.е. няма да съществува преднамерена, рационално организирана, изкуствена неопределеност. В такива условия индивидите и фирмите имат дългосрочни стратегии и затова наличието на такива стратегии е много важен индикатор за степента и профилите на неопределеност. 
В рамките на тези виждания спонтанността на обществения ред и развитието е преди всичко основана на равнопоставеността на взаимодействащите социални актьори. В понятието за равнопоставеност, освен интепретацията на Ролс, включвам еднакви нива на неопределеност – както на същинска неопределеност (което означава еднакъв достъп до знание и информация) така и на социално-генерираната неопределеност (което означава минимални властови дистанции). 
Всичко това означава, че никой социален актьор не може да установи монопол върху начина, по който се формира и променя обществения ред или с други думи – върху правилата, които определят обществения ред  (тяхното формулиране и прилагане). Никой не може да контролира обществения ред едностранно, никой не може да контролира развитието едностранно. От такава гледна точка, спонтанността на обществения ред означава също, че никой не може да установи пълна доминация над другите. 
А тъй като равнопоставеността е най-значимото интерпретиране на справедливостта, то при посоченото виждане за спонтанност, справедливостта изпъква като условие за спонтанност, а не като прилежно следване правилата на обществения ред. Казаното означава също, че ничия “частна”, индивидуална или групова рационалност не е достатъчна за да се създаде “добър”, наистина рационален обществен ред и не е в състояние да променя този ред по наистина рационален начин, т.е. – не може да постигне оптимално развитие. 
 От това пък следва, че се разграничават индивидуалната, груповата рационалност и социетална рационалност. Този извод също е твърде различен от конструкцията на Хайек, за който няма такава рационалност. За него обществото не мисли и не решава. Декарт би казал за такова общество, че не съществува. (Не случайно днес се правят опити за отхвърляне и на Декарт, и на мисленето, и на рационалността).
Ясно е също, че реалният обществен ред не съвпада напълно с ничии частен проект и не е фигурирал предварително в ничии частен рационален проект. Затова никой от участниците не е знаел предварително какъв ще бъде реалният ред. И в този смисъл, но само в този смисъл, общественият ред не е преднамерено създаден, а спонтанен. Редът се създава от повече или по-малко равноправни участници с различни рационални проекти и процесът на тяхното съчетаване не е под контрол на никой. 
Това е струва ми се доста по-различно виждане за спонтанността на обществения ред, което Хайек не може да поддържа, защото отхвърля възможността общественият ред да бъде обект на социетален избор. 
В рамките на това виждане социеталната рационалност е процес на взаимодействие между индивидуални и групови рационалности, при което те се агрегират в общностна, социетална рационалност. В хода на този процес частните рационалности се променят така че да стане възможно създаването на агрегирано, общо решение. Този процес може да е съпроводен, както подсказва и Амартая Сен, с промени в самите ценности. 
И струва ми се, че реалният процес на това агрегиране е най-грандиозният и най-социологически феномен, пред който въобще можем да се изправим. 
Фундаментална специфика на този социетален избор (социеталната рационалност) е, че той се основава на ниски или дори нулеви нива на изкуствена (антропогенна) социална диференциация на неопределеността. 
И накрая, може да се предположи, че ако някой социален актьор, без участието на другите, съзнателно и по-свой избор формира събитийна верига, то това означава, че насочва развитието на цялата система към своя частна цел. Така той подчинява развитието на цялата система на своята частна рационалност и анулира социеталната рационалност. В такъв случай развитийният потенциал на обществото се снижава . Монополът на един актьор върху формирането на събитийна верига означава редуциране на рационалността. Възможно е да се добави, че в такъв случай наистина се нарушава спонтанността на развитието, но не защото се пипа там, където не бива да се пипа (както си мисли Хайек), а защото някой има монополен достъп и пипа там където другите не могат да се намесват.
2. Социални технологии за генериране на псевдонеопределеност и контрол.
От предходното изложение следва, че в зависимост от това как “работят” двата основни механизма – знанието и властта, се дефинират две основни алтернативи на развитие – спонтанно (основано на социетален избор, свободно, ускорено) и контролирано (основано на централизирани решения и концентрация на власт, забавено). Предполагам, че изследването и описанието на онези “конфигурации” на знанието и властта, които пораждат едната или другата развитийна алтернатива са много интересни и важни. Тук представям бележки само по втората. По-конкретно – посочвам някои групи социални технологии за създаване и поддържане на псевдонеопределеност (освен, посоченото от Вебер, поддържане на тайна в рамките на бюрокрацията). 
Първо, предизвикване и управление на кризи. Кризите се стартират главно в икономиката, където системните връзки са по-силни и затова кризата, веднаж инициирана, след това се разпространява сама в цялата социална система. Управлението на кризите има два аспекта – да се поддържа развитието на процеса на кризата в определена посока и да се регулира интензитета на кризата, което включва и възможности за прекратяването й в определен момент. 
Второ, друга група технологии за свръхконтрол цели главно блокиране на колективното действие, защото то може да се насочи към прекратяване на провокираните кризи или да се опита да пренасочи протичането им в друго русло . Тук се включва и блокирането на специален вид колективно действие – социеталната рационалност. А с това пък са тясно свързани и социалните науки и затова по-нататък специално ще се спра на тази връзка.
Самата икономическа криза и свързаните с нея безработица, обедняване, високи неравенства и т.н. значително снижават способността за колективно действие на засегнатите групи. Шумпетер забелязва, че склонността към солидарност и колективни действия са по-високи в периоди на икономически подем, отколкото при спадовете в кризисния цикъл. 
Но тази група технологии, най-често е свързана с предизвикването на аномична криза, главно чрез “пренастройване” на институциите. Въвеждането на нов институционален дизайн също лесно може да се изроди в процес на предизвикване на аномична криза и по такъв начи да се окаже само претекст за увеличаване на псевдонеопределеността. Затова широко рекламираните “дерегулации” често се оказват част от такава технология или поне дават подобни ефекти. 
Третата група технологии са част от втората, но са много важни и затова ги отделям – създаване на хиперреалности, конструиране на виртуален социален свят. 
Като отделна – четвърта група, може да се посочат технологиите за засилен репресивен натиск върху населението, чрез толериране на престъпността и ерозия на правосъдието. 
Всъщност може да се каже, че всички тези технологии се основават на иницииране и управление на кризи и са насочени към блокиране на социеталната рационалност и замяната й с частна и процедурна рационалност. Така се увеличават социалната диференциация на неопределеността и се де-рационализират обществата. Ерозира се социеталната рационалност с участие, за сметка на централизирано вземане на решения (рационалността на бюрократичната система). Прехвърля се акцентът от субстантивната рационалност към процедурната. Демокрацията и гражданствеността попадат в криза. 
Това е реалният фундамент, върху който се разви кризата на рационалността, която вече става все по-ясно забележима и отдавна расте литературата по този въпрос. (Последното, което срещнах по въпроса у нас е книгата на П. Русев: “Кризата на рационалността”). 
От позицията, която представих и към която се придържам, всички тези критики на рационалността и диагнози за нейната криза при цялата си основателност, все пак избягват корена на проблема – промените във властта и по-точно – тенденцията към свръхконтрол. И така или иначе обслужват въпросните властови промени.

3. Промени в политиката. 
Прилагането на посочените социетални технологии за контрол и управление на обществата, внася дълбоки промени в характера на политиките. Централизираното вземане на решения се засилва, но се променя, така че е трудно да бъде идентифицирано не само като централизирано, но и въобще като вземане на решения. Реалната власт става невидима. Видимата, публично упражнявана власт, придобива ритуален характер, а реалната й функция е да пренася в публичното пространство решенията на реални, паралелни и непублични центрове на власт. Възникват и функционират паралелни власти. 
Ето какво имам предвид.
- Технологиите за свръхконтрол и по-конкретно - управляваните кризи водят до това, че политиките (средствата) не са експлицитно и пряко свързани с техните резултати (целите). Причината е, че между дадена политика и нейната цел от друга страна възниква една дълга верига от междинни опосредстващи събития – фазите на развитие на кризата, която само в крайна сметка предизвиква целта. Междинните събития водят до очакваната цел, но онези които правят политиката не се ангажират с целта и не поемат отговорност за нейното постигане. Самата политика не съдържа експлицитно тази цел. Поради това може да се пледира, че никой не е преследвал такава цел. Може дори да се осъжда постигнатата цел. В политиките на нашия преход никъде не фигурира безвъзмездно раздаване на материални активи за милиарди долари; повече от двукратно обедняване; най-високи нива на бедност в Европа; едно от най-високите доходни неравенства в света. 
- По такъв начин, образно казано възниква голямо разстояние – безопасна дистанция между управлението (политиките и политиците) от една страна и постигнатите цели – от друга страна, а това затруднява свързването на постигнатите цели с приложените политики. Така се предпазват политиките и техните създатели от критики, когато се установят негативните резултати от политиките.
- Управлението чрез кризи създава илюзия за висока степен на спонтанност. Ефектът от това е, че резултатите от политиките изглеждат като резултати от спонтанно развитие, а не като постигнати цели на съзнателно провеждани политики.
- На тази основа се разви теоретизирането на повишената рисковост на развитието; разглеждането на развитието като навлязло в особена фаза, за която са характерни повишени рискове – Улрих Бек. 
- Това пък позволява политиките – особено социалната политика, да се интерпретират като управление на рискове и този подход масово се разпространи (Боб Дикън ясно разграничава традиционната СП от СП като управление на рискове, у нас – Николай Генов, Ели Игнатова). 
- В този контекст възникват съществени различия между икономическата и социалната политика. Икономическата в голяма степен се основава на дистанционно управление на предизвикана криза и затова е много по-непрозрачна и затворена за публичен дебат. Социалната политика е повече управление на рискове (генерирани чрез икономическата политика като дистанционно управление на предизвикани кризи).
- На тази основа се разкъсва връзката, която иначе лесно възниква и се поддържа - между икономическа и социална политика. Те започват да изглеждат съвсем автономни и несвързани. Затова е трудно към икономическата политика да се предявяват критики и искания, свързани с целите на социалната. 
- Поради илюзията за спонтанност на развитието, исканията за промени в негативните резултати от политиките изглеждат като искания за ограничаване на спонтанността на развитието; като искания за увеличаване на управленската (политическа, държавната) интервенция в свободното развитие. 
- Такива искания лесно се представят (и наистина са) искания за ограничаване на свободата. Така протестиращите и недоволните от резултатите от новите политики лесно заемат позиция на противници на спонтанното развитие и свободата и се дискредитират.
-  Поради посочената промяна в политиките, управляващите по-трудно могат да попаднат в криза на легитимността, защото ако резултатите от политиките получат общоприета негативна оценка, това не поставя автоматично под съмнение компетентността и рационалността на управлението. 
-  Благодарение на посочените технологии, основната част от политиките стават неявни, неоткрити, непрозрачни и се формулират по непубличен начин. Публично формулираните и прилагани политики са само малката видима част на политическия айсберг;
Политиката става по-непрозрачна и неразбираема за онези, които са изключени от участие. Важни компоненти на управлението придобиват конспиративен характер в смисъл, че участието в тяхното избиране и прилагане е изключително ограничено. Ограничаването на участието е натиск върху различните форми на партисипативна демокрация. То също означава изключване, при това фундаментален вид изключване, което стои в основата на познатото социално изключване. Тук очевидно мащабът е доста по-голям от обикновеното опазване на тайна в рамките на бюрократичните структури, за което говори Вебер. 
-   Този тип контрол (управление) може да постига резултати, които традиционното управление – да го наречем - чрез публични политики, не може да си поставя, защото биха предизвикали критики и съпротива.  Тук това е възможно защото резултатите се интерпретират като рискове – т.е. ефекти от спонтанно развитие. 
Ето защо считам, че тези технологии за управление, основани на високи нива на псевдонеопределеност внасят радикални промени в политиката. Тези технологии са насочени към увеличаване на социалната диференциация на неопределеността и де-рационализиране на обществата чрез снижаване на социеталната рационалност. 
Този тип управленско въздействие докосва самата спонтанност на развитието, използва спонтанността на развитието и я манипулира. Възниква своеобразна смес от управление (контрол) и спонтанност. Така се установява монополен контрол върху обществения ред и развитието. 
Вече споменах, че неопределеността и по-точно – равноразпределената неопределеност дава основа за една фундаментаментална равнопоставеност на различните социални актьори. А това е и фундамент на справедливостта. Затова обратно насочените промени - социалното диференциране на неопределеността, автоматично ерозира справедливостта. При такива технологии за управление и предизвиканата от тях смяна на характера на политиките, в криза попада не само социеталната рационалност, но и нейното условие – справедливостта. 
Така се деструктурират предпоставки за социетална рационалност и колективно действие. 
Връщайки се към теоретизирането на Улрих Бек може да се отбележи, че наистина днес развитието е свързано с повишени рискове, но причината за повишената рисковост, според мен, е съвсем различна – властово, социално диференциране на неопределеността.

3. Социалните науки 
От гледната точка, която представих по-напред бяха очертани две основни функции на социалните науки, вкл. и на социологията.
Първата е снижаване на същинската неопределеност чрез увеличаване на знанието;
Втората е снижаване на социалната диференциация на неопределеността. С други думи, това е изискване за равен достъп до знание.
Втората функция може да се поясни с прост пример, засягащ онова направление в социалните изследвания, което наричат социални оценки или оценка на социалните последствия. Философията на тези оценки е следната. Резултатите от някакви промени (каквито и да са те – от строителство на язовир, до преходи) обикновено се разпределят неравномерно между засегнатите от промените лица. Затова е и рационално и справедливо това разпределение да се обсъди предварително и да се избегнат прекалени печалби за едни и прекалени загуби за други участници. 
Социалните оценки в този случай имат за задача да представят на заинтересованите страни предварителна оценка за последствията от промяната за всяка страна. Така диалогът става възможен и се осигурява база за равноправно участие в него. Следователно така се създава условие за справедливи общи решения. Създава се условие за групова и социетална рационалност. 
Важно е да се подчертае, че изследователят не е заинтересована страна, не е между засегнатите лица.
Казаното означава :
- първо, че намалявайки социално диференцираната неопределеност, социалната наука създава фундаментална предпоставка за дебат – и по-точно – за равнопоставеност на участниците в дебата; а следователно – за справедливост и социетална рационалност; а следователно – за развитие;
- второ, че има радикални различия в развитийната роля на социалните и естествените науки. Естествените предлагат преки рецепти – нови технологии; социалните не предлагат рецепти, а създават предпоставки за рационалност;
- трето, изпъкват различия и в начина по който изпълняват социалната си роля. Откритията на естествените науки може да бъдат частно благо; откритията на социалните науки не може да остават частно благо – те трябва да бъдат общо благо. Иначе ще допринасят за социално диференциране на неопределеността, ще рушат социеталната рационалност и ще ерозират развитието. Затова постиженията на естествените науки могат да бъдат източник на частна печалба от вложен капитал. Но откритията на социалните науки не бива да бъдат източник на частна печалба от вложения капитал; в тях има само възнаграждение за труд. Затова в  естествените науки обикновено има патентна защита, а в социалните - авторско право и т.н. 
- Нещо повече – социалните науки са високо задължени към публичност и публично присъствие, за да не останат частно благо и да не диференцират неопределеността. Иначе просто обслужват концентрацията на власт и свръх контролът. 
Ето защо социалната наука не може да е неутрална по проблема за социалната диференциация на неопределеността. Отказвайки да намалява тази социална диференциация и оттегляйки се от публичност, науката взема страна. Ясно е чия страна. Впрочем, по този въпрос бих могъл да се позова също на Умберто Еко, който подсказва една особена задача – своеобразна “партизанска война”, при която се противодейства на неравния достъп до знание и произтичащите от това повишени възможности за “преубеждаване” и “разубеждаване” на по-слабата страна в публичния диалог. Вярно е, че Еко има предвид интелектуалците, а учените не винаги може да се считат за интелектуалци, но все пак има основания да се мисли, че Еко ни казва нещо много важно. 
И главно в такъв контекст може да се поставя известния въпрос за отношенията на изследователите с данъкоплатците. Защото ако социалните науки не изпълняват посочената роля, това означава, че харчат общи средства за обслужване на частни цели и за да съдействат за ерозия на развитието.
В хода на тези разсъждения бих отишъл и по-нататък. Аз съм съгласен, че социалните науки и в частност социологията не бива да предлагат пряко рецепти за решения или трябва да са крайно предпазливи в това. Но може да се представят аргументи, че има изключения – например в периоди на развитийни кризи задълженията на социалните науки се разширяват. Това е особено валидно за преходите. Въпросът е в това, че през преходите няма предпоставки за социетална рационалност и тя не “работи”. (Социалните актьори не са добре конституирани и нямат опит. Демокрацията е фасадна и най-важното – няма гражданственост.) Затова отговорностите на науката са повишени – в такава ситуация тя може да поеме функция, която Хабермас приписва на участниците в дискурсните практики – да създаде предложения, които са еднакво добри за всички участници и да убеди другите, че тези предложения наистина са такива.  Това беше и централната идея, спомената по повод на развитийни стратегии, които не поставят под въпрос властовите позиции на елитите. 
Естествено такива функции на социалните науки и в частност – социологията, са несъвместими с тенденцията към свръхконтрол и прилаганите технологии за управление, чрез увеличаване на псевдонеопределеността. За да се предотврати изпълнението им, самата наука става поле на инициирана криза. 
 Кризата се изразява в три основни направления:
- редуциране на научните изследвания;
- засилване на йерархиите и контрола вътре в самата наука;
- редуциране на присъствието на науката в публичното пространство.
Ако има такива признаци, значи науката е в криза, а развитието е свръхконтролирано и ирационално. В такъв случай в социологията се засилва “про-властово” русло и науката се идеологизира.
Освен това кризата се подсилва от допълнителни затруднения пред социологията. Свръхконтролираната социална система се доближава до състояние, което израелски учени описват с концепцията за “изкуствена социална система”. Така те дефинират система в която актьорите са подложени на толкова стриктен контрол, че нямат никаква свобода на действие, извън зададените им параметри. Може да се каже, че при тази трансформация социологията губи своя обект – спонтанния обществен ред и спонтанно  развиващото се общество. Това не може да не създава проблеми в социологията. 
И накрая, в самата наука започва пряко отричане на науката. Известно, е че се появиха тези, според които науката нанася щети на развитието, защото противоречи на човешката същност и т.н. – една линия, която е пряко продължител на отношението на Хайек към социологията. 
Всичко това отразява факта, че социологията и по-точно – нейната социална функция, влиза в конфликт със свръхконтролираната, изкуствена социална система. 
4. Западното развитие и преходите. 
За разграничението между модерно и постмодерно общество.
 Споменатите технологии за увеличаване на псевдонеопределеността  и контролът върху обществата, както и предизвиканите от тях промени в политиката, може да се илюстрират чрез конкретни примери.
Развитието на Запада, вкл. Западна Европа, през периода на Студената война и до сега може да се разглежда като една грандиозна флуктуация, в която доста явно изпъкват две фази – фаза на ускорено развитие и фаза на забавяне на развитието с очевидни кризисни признаци – не само в икономиката. 
Струва ми се, че на тази флуктуация не се обръща особено внимание, но тя може да се разглежда именно като прилагане на различни стратегии за развитие. Тя показва също, че стратегиите за ускорено развитие не водят до радикални и необратими промени в позициите на властващите и управляващите елити.
Първата фаза на флуктуацията е свързана с дифузия, дисперсия, деволюция на власт и на тази основа - постигане на ускорено развитие. Деволюцията на власт засягаше както политическата, така и икономическата власт. През този период демократичните политически институции станаха изключително ефективни; гражданствеността процъфтяваше; съдебните системи достигнаха безпрецедентно развитие – триумф на правовата държава; възникна бурен икономически растеж основан на научно-техническа революция; възникнаха държавите на благосъстоянието. 
Развитийното състезание с Източния блок беше спечелено безапелационно.
Втората фаза включва прекратяване на дисперсията на власт и обратен процес на концентриране на власт – както в икономиката, така и в политиката. Затова в демократичните политически системи се забелязват кризисни признаци; гражданствеността е в упадък ; икономиката също показва кризисни признаци; държавите на благосъстоянието са подложени на “демонтаж”.
През цялата флуктуация властовите позиции на Западните властващи и управляващи елити бяха запазени, не бяха поставени под сериозни въпроси и това им спести конфликти, които можеха да провалят тази развитийна стратегия. 
 Особен интерес представлява втората фаза на стратегията, защото ако първата фаза предизвика преходите, то втората фаза повлия най-много върху моделите на преходите на бившите соцстрани и именно тази фаза поражда много заблуждения. Разглеждането й през призмата на концепцията, която представих позволява да се провери и как “работи" тази концепция.
Основната ми теза тук е, че в развитите западни страни през втората половина на миналия век започна интензивно прилагане на технологии за концентрация на власт, засилване на контрола върху обществата и централизация, чрез социално диференциране на неопределеността и смяна на типът на рационалност. 
Не може да не се обърне внимание на нарастващата литература напоследък по този проблем. Но обикновено се обсъждат нарастналите възможности за контрол върху индивида чрез новите технологии. Не по-малко важни са обаче социалните технологии за свръхконтрол върху големи групи. Засега социологията интерпретира тези промени по друг начин – например, чрез концептуализирането на постмодерното общество. 
  Бауман, вижда разликата в необикновеното използване на енергийните ресурси и последвалата от това дълбока промяна в съотношението между “социализираната” и “несоциализираната” природа. 
Струва ми се, че към това виждане да се добави нещо друго и може би – по-съществено.
Важно различие между модерния и постмодерния тип общества може да се търси в: повишеното ниво на антропогенната социално диференцирана неопределеност, т.е. в повишеното ниво на контрол, чрез ефективни социални технологии; редуцирането на социеталната рационалност за сметка на централизирана (бюрократична) рационалност и промяната в характера на политиката. 
Накратко, постмодерното общество даде ход на тенденцията към централизация и концентрация на властта. Очевидно постмодерното общество е тясно свързано с втората фаза от голямата флуктуация на развитите западни общества, която споменах по повод на стратегията им за ускорено развитие.
Тук се крият и корените на все по-интензивното обсъждане на двете централни теми: кризата на рационалността (която е повече атака срещу самата рационалност) и повишените рискове на развитието. И двете имат основания, но струва ми се, че обяснителните им схеми изпълняват идеологически функции. 
Изложеното ме кара да мисля, че постмодерното общество е свързано с  увеличаване на властовите дистанции, засилване на йерархиите и концентриране на власт, които преди това – през периода на развитийния бум са били променени в обратна на сегашната посока. Тенденцията сега  се очертава като развитийна криза защото са ерозирани и открито се отхвърлят предпоставки и фактори на развитието – главно рационалността, вкл социеталната рационалност (т.е. – участието, партисипативната демокрация) и науката. Тази втора фаза на развитийната флуктуация на Запада е насочена към забавяне на развитието и в нея ясно изпъкват механизмите, чрез които се забавя развитието.
Но тук възниква един друг голям въпрос. Дали не се сблъскваме с нещо повече от фаза на забавяне на развитието. 
По-конкретно, въпросът е следният – има ли връзка между посочените технологии за свръхконтрол и Веберовото предупреждение за възможността от възникване на “технологично перфектна желязна клетка”. Впрочем, той използва и друг израз за бюрократичния свръхконтрол – “дом на робството”. 
Могат ли социалните технологии, които посочих да формират тази технологично перфектна клетка. Струва ми се, че не е изключено да е точно така. 
Особено ако в западната цивилизация наистина е вградена тенденция към централизация, както изглежда мисли Норберт Елиас. 
В такъв случай може да се окаже, че тоталитаризмът е бил само неуспешен опит за установяване на свръхконтрол върху обществата. Като причина за неуспеха на тоталитаризма може да се посочат три негови слабости:
- Опита да се установи свръхконтрол чрез всеобхватност на контрола;
- Основаването му на широка мрежа от ограничения върху индивидуалното поведение;
- Вътрешната неконсистентност на ограниченията и стимулите.
Но свръхконтрол върху обществата може да се установи и по други начини, които са много по-устойчиви, защото избягват слабостите на тоталитаризма.  Дали сега прилаганите технологии са достатъчни за един “дом на робство”, много по-устойчив от тоталитаризма? Възможно е, защото те избягват посочените “дефекти” на тотализма – не се основават на всеобхватен контрол; не изграждат огромна мрежа от ограничения върху индивида, а по-скоро разграждат всяка мрежа от ограничения вкл. и особено – морала; вътрешно са консистентни. 
Дали контролираното концентриране на власт и повишеният контрол, чрез новите социални технологии  няма случайно да отведат обществата отвъд някаква граница, след която връщането ще е твърде трудно, ако въобще е възможно?
Нямам представа какъв е отговорът на този въпрос. Струва ми се, обаче, че има и признаци на една по-дълбока криза на западните общества, която излиза извън рамките на развитийната криза, описана по-горе. Тези признаци са експлицитното самоотричане на западните общества от техни базисни ценности – такива като рационалност, справедливост, солидарност. С това тя имплицитно се самоотрича в някаква степен от основната си ценност – свободата. Когато  обаче се самоотрече и експлицитно от свободата, Западът вероятно ще бъде в доста дълбока цивилизационна криза. Това би било много интересно, защото ще узнаят със сигурност дали тенденцията към централизация е генетичният код, който носи в себе си процес на остаряване и залез на цивилизациите. 
Струва си да се отбележи също, че истински малшанс за преходите бе съвпадането им с развитийната криза на Запада. Поради това съвпадение преходните общества последваха развитийна траектория от втората фаза (забавяне на развитието), докато те се нуждаеха от траекторията, характерна за първата фаза на развитийната флуктуация – ускоряване на развитието. Така западното развитие (през втората си фаза) осигури влошена външна среда за трансформиращите се общества и дори ги подложи на натиск за адаптирането им към тази среда. Това донесе значителни затруднения за някои преходни общества и до голяма степен повлия за неуспеха на други. Тази прилика позволява да се използва една и съща концептуална рамка за изследването им.
Очевидно преходите също може да се разглеждат като предизвикани и управлявани развитийни кризи. Освен посочените технологии за свръхконтрол, през преходите бяха приложени и други, създаващи изключително високи нива на контрол. Когато върху социални промени се прилага твърде високо ниво на контрол от един участник, резултатът е, че промените обикновено са в негова полза, но са катастрофални за другите. Когато този участник са елитите, то промените са насочени към укрепване на техните властови позиции и следователно са напълно повърхностни и привидни. 
Ако предходното изложение наистина има основания, то следва, че
социалната диференциация на неопределеността достигна необичайни мащаби поради стремежът на политическия елит през прехода да създаде за себе си свръхопределеност и сигурност. Неопределеността, несигурността и рисковете бяха трансферирани върху не-елита. Високата диференциация на неопределеността, анулира социеталният избор (социеталната рационалност). Това е вътрешната причина да се приложи стратегия за забавено развитие – каквато прилагаше и Западът. В рамките на това развитие, на социалните науки бе наложена негативна развитийна роля. За това определено съдействаха и запазените примитивни организационни структури и йерархии в българската наука.  Именно те позволиха да се “затяга дисциплината”; да се контролират научните изследвания; да се стимулират “розови” социологически видения и по един или друг начин да се ограничава научния критицизъм. 
Резултатите от много изследвания доказват, че и трите посочени по-горе кризисни признаци се забелязват в развитието на българските социални науки и особено – в социологията, която попадна в доста сложна ситуация и поради две други причини. Едната е твърде високото ниво на контрол върху българското общество, чрез специално създадените структури за неговото осъществяване, които наистина направиха социалната система “изкуствена”. Втората причина са многобройните “тинк-танкове” и частни социологически агенции, които поеха ролята на основни центрове за “правене” на социология, но практически я правеха по поръчка и изключиха от активно участие държавно финансираните институции.
Ето защо едва ли може да се счита, че социологията успя да изпълни втората и особено важна за преходите функция – намаляване на социално-генерираната псевдонеопределеност (да предостави аргументи на различните заинтересовани страни, да създадат фундамент за публични дебати и социетална рационалност). Едва ли си струва да се говори за разширения вариант на тази функция – да се направят предложения, които са “еднакво добри за всички”. 
5. Връзки между рационален и социетален избор 
Дали предложената концептуална рамка позволява да се хвърли мост между социеталния и рационалния избор? Отговорът изисква доста усилия, но тук предлагам сямо някои първоначални аргументи. 
Видяхме, че изследователите на рационалния избор изключват априори от анализа си онези реални факти, които пречат на рационалния и справедлив избор. Заедно с това е ясно, че в обществата има и фактори, които допринасят за постигането на такива избори, въпреки наличието на различията-неравенства, които пречат на това.  Тогава възниква въпросът, кои са тези реалните социетални фактори способстващи за рационален и справедлив избор? Ако мислим за конкретизиране на връзките между рационалния избор и социологията се изправяме пред много примамлива идея: не може ли да се идентифицират тези реални социетални феномени, които в действителност позволяват социетална рационалност. По-горе се натъкваме на “естествената” неопределеност; равнопоставеността на актьорите (която ограничава социално диференцираната неопределеност) и справедливостта като равнопоставеност. Отивайки по-нататък може да се запитаме за нещо друго – а какво е “социално-организационното битие” на тези социетални фактори на рационалния избор? Да се установи такова “битие” означава да се конкретизират възможни връзки между социологията (социеталния избор) и рационалния избор. 
Вече бе споменато, че Макс Вебер, свързва субстантивната (социеталната) рационалност със съвети.  Но има и друга възможност за концептуализиране на организационно-структурните социетални образувания, които позволяват социеталната рационалност. Имам предвид концепцията  за гражданствеността и гражданското общество. Разбира се не е само гражданското общество. Може да се предполага, че аналогична роля играят високо развитите и ефективни демократични политически институции; религиозните институции и др. Но все пак, гражданското общество изглежда особено близо до концепцията за социеталната рационалност. Разбира се това твърдение изисква аргументи и обяснения, но сега ще прескоча тази стъпка и няма да ги представям, като се огранича с твърдението за тясна връзка и висока степен на адекватност между концептуализирането на социеталната рационалност и гражданското общество. Това пък позволява гражданското общество да се разглежда като основен компонент на механизма за протичането на социетален избор. 
Ако всичко това е така, то на хоризонта се появява възможност за социологическа интерпретация на теориите на рационалния избор, вкл. и теорията за справедливостта на Ролс. Нещо повече – на хоризонта сякаш се появява и идеята за евентуална емпирична проверка на тези теории.
Ето един пример, който споменах в предходното избожение. 
Предпоставката за избор в “първородно” (или “оригинално”) състояние въведена от Роулз е ключов пункт в неговата теория. Ключовата роля на “оригиналното състояние” се определя от теоремата  за минимакса, която Роулз приема без да доказва: оказвайки се в “оригинално състояние” на неведение, индивидите биха се стремили към равенство в доходите и биха се отказали от обогатяване – т.е. увеличаване на това минимално ниво на дохода, което биха получили ако не им е провървяло. 
Мартин Бронфенбренер твърди, че никой не приема определянето на “оригиналното състояние”, а това води до неприемане на цялата теоретична конструкция. 
Изложеното в предходната точка позволява да се представят аргументи в полза на идеята за осигуряване на справедливост на избора, чрез “оригинално състояние”, като незнание (за арсенала от индивидуални специфики и евентуалните лични предимства, от които индивидът би могъл да извлече изгоди). 
Аргументите, чрез които социологически може да се интервенира в този спор са  няколко.
Първият се основава на обсъдената връзка между (не)определеността (като незнание) и справедливостта и още по-точно – неопределеността като предпоставка за равнопоставеност, а следователно – за справедливост. От такава гледна точка, с въвеждането на “оригиналното състояние” Ролс просто използва незнанието като механизъм за равнопоставеност и справедливост. Най-просто казано - изчиства влиянието на фактори, които биха деформирали поведението на участниците в избора и тогава той няма да е справедлив. 
Вторият аргумент е, че по този начин Ролс изключва и социалногенерираната и диференцирана неопределеност. В “оригиналното състояние” няма място за онази тайна, която се пази от Веберовата бюрокрация. Въобще няма бюрокрация. 
Третият аргумент е, че има и социални практики, които са основани на идеята за “оригиналното състояние” като стартово (изходно) незнание при процес на избор (вкл. избор на разпределение). Тези практики може да се разглеждат като своеобразни аналози на въвеждането на “междуперсоналните пермутации” или “първородното състояние” при извършване на избори (разпределения) . 
Четвърто, посочено бе, че може да се предложи социо-структурен аналог, който изпълнява функциите на “междуперсонални пермутации” или “оригинално състояние” (изходно незнание)  в процесите на реалните социетални избори?
В крайна сметка съвкупността от естествената неопределеност, равнопоставеността на актьорите и гражданските структури, може да се разглежда като реален социетален аналог на “оригиналното състояние” при Ролс. 
 Може да се отиде и по-нататък. Може да се провери дали различни нива на гражданственост пораждат специфика на избраните институции и дали всичко това в крайна сметка е свързано с по-равномерно разпределение на дохода и по-успешно развитие. 
Но за да се правят такива сравнения трябва да можем да измерваме гражданствеността и това е следващият важен проблем. 
Опити за подобни измервания са правени – Р. Пътнам например, предлага количествени оценки на обществения капитал въз основа на два вида данни: а)статистика за неправителствените организации, политическата активност, структура на свободното време; б) данни за ценностите и доверието . Фукуяма предлага две алтернативи за оценка: чрез данни за доверието и ценностите и “негативна” оценка – чрез данни за негативните ефекти от липсата на социален капитал. Изследването му използва и двете алтернативи чрез данни за: престъпността; семейството (вкл. бракове, разводи, раждаемост, извънбрачни деца и т.н) и доверието, ценностите и гражданското общество. Но сам той изтъква редица недостатъци на измерването на социалния капитал . Всъщност, самата концепция за социалния капитал поражда проблеми на измерването. 
Основният от тях е, че концепцията насочва към измерване на такива феномени като доверието, моралните ценности. По-реално би било, ако вместо пряко измерване на социалния капитал се насочим към неговите социетално-структурни еквиваленти (семейство, граждански структури) и още по-добре – към оценка на техните дейности и ефектите от тях. Но може да се предложи и друга възможност за оценка на гражданствеността: чрез структурата, интензивността и ефектите на гражданското действие. Разбира се и при такъв опит възникват немалко проблеми, но изглежда са преодолими.
 БЕЛЕЖКИ 
1. Щом се изключва умисъл, целеполагане и избор на средства по отношение на обществения ред, то неизбежно се редуцира и рационалността по отношение на този ред. Освен това Хайек безусловно изключва социеталната рационалност (социеталният избор) с твърденията, че не е възможно да се постигне съгласие между членовете на обществото по някакви общи интереси, общи цели.  За него обществото не може да решава, не мисли. Така Хайек изключва участие във вземането на решения, а следователно и всякакви форми и степени на дисперсия на власт. 
Ето защо мисля, че идеята на Хайек за спонтанния ред не надхвърля мащаба на талантлива публицистика, насочена срещу големите идеологии, претендиращи, че съдържат универсални и радикални решения на проблемите на обществения ред.
Не всички ще се съгласят с горното. Г. Фотев например, счита, че “…теорията на спонтанния обществен ред не е враждебна на разума и не е антирационалистична “, тя само е едно предупреждение, защото “рационалните замисли могат да имат “неразумни” последици, които могат да подлежат на поправяне, но и да налагат промяна в това, което е смятано за разумно и рационално”.
Не бих се съгласил с това твърдение, защото в него е скрито много силно ограничение върху възможността (дори забрана) за “рационални замисли”. “Неразумните”, дори негативни последици са неизбежна част от всеки “рационален замисъл” – както във вид на предложения относно обществения ред, така и като развитие на самата наука. Особено ясно личи това в изследванията на политиките - при установяване на неочаквани, негативни последици (резултати). Но установяването на такива последици не е довело до отказ от политики. 
Същото се отнася и за “опасността” от последващи промени в онова, което се е смятало за разумно и рационално. А как другояче може да бъде? Няма такова окончателно “откритие” на разумно и рационално, което след това да не се променя. Това е естественият ход на процеса на намаляването на неопределеността. 
Ето защо, ако се постави за цел да се създават само такива рационални замисли, които нямат “неразумни последици”, нито пък след това се налага да се променят, то това практически изключва неизбежният ход на намаляване на неопределеността. С други думи – това е изскване за постигане изведнаж на цялостно и пълно знание, т.е. премахване изведнаж на цялата възможна неопределеност. А тъй като това е невъзможно, на практика, предявяването на такова изискване, играе ролята на забрана.

2. През годините на прехода, интересът у някои социолози към Хайек значително се повиши. Чува се мнението, че Хайек е “голям социолог”. При това някак необяснимо се пропускат известни и важни неща. Затова ще ги напомня. 
Първото е, че Хайек поне формално не е социолог, а икономист. Като такъв е получил и Нобелова премия. 
Второ, да се схваща Хайек като “голям социолог” е доста конфузно, както за него, така и за социологията, защото Хайек изразява твърде негативно отношение към социологията, съмнява се в научния й характер и полезност. 
Трето, разривът на Хайек със социологията не е нещо случайно или просто екзотично, случайно изпуснато, непремислено изказване. Разривът е напълно логичен завършек на цялостното виждане на Хайек за обществото. 
Така например, с концепцията си за спонтанния обществен ред Хайек влиза в противоречие с няколко изследователски традиции и утвърдени постижения в социологията. Ще спомена някои от тях, само за да очертая мащаба на разрива му със социологията. 
Първо, идеята за преход от неписаните правила (норми) към писани – правни норми, която свързват с Тъонис и разграничението между общност и общество. Мнозина са склонни да виждат основната нишка на развитието именно в този преход. 
Второ, концепцията за западната рационалност, в която особено изпъква Веберовият анализ на протестантството и неговата роля за възникване на капитализма. Протестантството осмислено и преднамерено ли възниква като нова система от правила. Западната рационалност свързана ли е със преднамерени, целенасочени промени в обществения ред? Обществения ред на капитализма възниква ли като ефект от раждането на една специфична рационалност, която внася промени в предишния обществен ред.
Трето, Хайек трудно се съчетава с широко приетото и утвърдено понятие за “социален актъор”, което играе толкова важна роля в социологическия анализ. Понятието цели да подчертае, че дори и при детайлно предписани правила за действие (т.е. – много стриктни ограничения) хората все пак запазват някаква свобода на действие (вкл. и свободата да интерпретират правилата). 
Освен това концепцията на Хайек трудно се съгласува с теориите за социалните промени, с развитийната социология. 
Същото важи и за теорията за справедливостта на Ролс. Хайек доста безочливо твърди, че разликите между него и Ролс били повече в думите, отколкото съществени, но Хайек нарича справедливостта глупост, а Ролс създава грандиозна теория за нея. 
Сигурно не съм изброил всички възможни конфликти в които влиза Хайек, но и това е достатъчно за да се види, че мнението му за социологията не са случайно изтървани думи. Всъщност неговата концепция (не само тази) е анти-социологическа по същество.
Хайек не е в състояние да опровергае споменатите постижения и ако се опита да направи това, ще попадне в една загубена битка. Затова той приема друга стратегия – вместо да влезе в спор по същество, той оспорва научния характер и смисъл на тези резултати. Това е разбираемо - ако концепцията му е уязвима от позициите на една наука и влиза в конфликт с нея, то няма друг избор освен да се отхвърли направо самата наука. Ако спори по същество ще утвърждава науката и ще допринася за развитието й. 
Впрочем тази визия на Хайек за спонтанния обществен ред влиза в конфликт и с други науки.
И тук искам да обърна внимание на един факт - Хайек получи Нобелова премия като икономист. Но наскоро ми се наложи да прегледам нови американски учебници по микро и макроикономика. Не намерих големи абзаци посветени на Хайек. В учебника по икономическа социология на Смелсер и Сведберг, от повече от 700 стр. на Хайек и фон Мизес е отделен малък абзац, в който се съобщава идеята им за пазара и, че не е намерила особен прием. 
Тогава по каква причина сред социолозите възникна такъв бум на интереса към Хайек. Проблемът не е в това че се пише за концепциите му, а в това, че се поднася в социологическа опаковка едно откровено несоциологическо и даже анти-социологическо съдържание. Това е скрита ерозия на науката и доста явен признак за кризата в социологията и по-конкретно – нейното идеологизиране, поради засилване на “про-властово” русло в социологическия анализ. Затова дадох за пример икономистите, които проявяват повече отговорност към своята наука. 
Особено искам да подчертая това, че концептуализиране “ала Хайек” къса мостовете между социологията и теорията на рационалния избор.

-------------------
5.  И като имаме предвид това, можем да си зададем въпроса, какво означава статистиката според която България направи огромен скок и зае второ място в света по сърдечно-съдови заболявания през периода на прехода? Какво всъщност представлява самият български преход?  А какво означава да се представя този преход като триумф на свободата, демокрацията, гражданствеността и пазарът?
6.  Арсеналът тук е огромен – от разрушаване на правилата, вкл. морала, до масово въвеждане на служители на специалните служби на възлови позиции в икономиката, политиката и т.н. и дори науката.
7.  Такъв е случаят, когато няколко души трябва да разпределят нещо помежду си. Често прилагана процедура е да се определят предварително дяловете и след това чрез жребий да се определи кой дял кому се пада. Така участниците се въвеждат в ситуация, напомняща “първородно състояние” – никой не знае кой дял ще получи и затова всеки се стреми дяловете да бъдат напълно равни (при предварителното им определяне). Тази техника изключва конфликтите защото радикално преобръща начинът по който “работи” индивидуалният егоизъм. Ако един участник предварително знае кой дял е негов, под влияние на егоизма си, той може да се опита да го увеличи. Но ако участникът не знае какво ще му донесе жребият, неговият егоизъм ще го тласка към изравняване на дяловете, така че да изключи възможността да му се падне лош дял. 
8.  Putnam, R. “Bowling Alone: America’s Declining Social Capital”, Journal of Democracy, 6, 1995’ 65-78. 
9.  Фр. Фукуяма, Големият разлом, стр. 42-43
back
 Web-design: Plamen Ivanov - KOTA - Sofia - Bulgaria
 next